А акó...

Ние, хората, наричаме себе си разумни, та даже на квадрат – homo sapiens sapiens! Май, за да се убедим сами в това. Дали и доколко сме разумни се разбира от бегъл прочит на писаната човешка история. Според мен, тя казва еднозначно, че не сме. Жизненият опит сочи същото, но... може да има и други мнения. Поради липса на коригиращ елемент – поне някое извънземно, което да възкликне: „Аферим, брат'чеди, мно'оо сте умни!“, ще трябва да се доверим, предполагам и в бъдеще, на самопреценката си.

Е, няма да крия, че моят¹ пес Чочо понякога ме поглежда доста странно след някои действия, бездействия или изказвания и аха да проговори, но... най-вероятно се заблуждавам от самосъжалителен антропоморфизъм.

От няколко дни гледам как две сойки градят гнездо между клоните на елата. Сламчица по сламчица, внимателно и предпазливо. Междувременно отбиха атаките на семейство свраки, които искаха да се настанят на готово. Сега, преди да се приберат у дома, кацат на някое дърво, оглеждат се, кацат на друго, пак се правят на разсеяни и... така. Живеят и правят това, което са правили стотици поколения сойки преди това. Децата им ще повторят същото...

В какво сме по-различни?!

А акó животинките отдавна са открили и знаят „смисълът на живота“?! Ако са разбрали, че най-важното е да се нахраниш, да се размножиш, да отгледаш себеподобни... Да оцелееш, в крайна сметка, и да се радваш на дните, че и на нощите, докато можеш...

Някой ще възрази, че това е твърде животинско, примитивно, низко. Ще ме обвини, че зачерквам висшите духовни сфери, които ни манифестирали като хора. Къде е поезията, къде е артистизмът, къде е полета на духа...

Аз пък си мисля, че сме заслепени от антропоцентризма си.

Знаем ли защо птиците пеят? А китовете? Как се ориентират скитниците в своите дълги походи по звездите и по наземните нишани? Защо не се избиват и насилват помежду си? Защо Чочо, а и всички други кучета, които съм имал, са ме разбирали какво и защо им говоря², след което очевидно преценяват дали да се съобразят с казаното или не?

Ние, разумните, непрекъснато се раждаме, прераждаме, възкръсваме, израждаме; спасяваме света и вселената; налагаме своя морал и начин на живот на „диваците“; вярваме в щуротии и... все търсим нещо, което го няма...

„Човешко, твърде човешко“, както възкликнал онзи немец преди години...

1Дали той е мой или аз съм негов е друг въпрос...

2Далеч съм от мисълта да се сравнявам със Сизар Милан - „Говорещият с кучета“.

Силата на аргументите или аргументите на силата

Скоро гледах един екшън - от най-тъпите. Ама толкова тъп, че на неговият фон мислите ми изпъкваха като матерхорни и чомолунгми. С една дума - напираща гениалност. Не само заради егото си обичам да гледам тъпи филми. Гледайки ги, създаваш впечатление у околните, че се занимаваш с Нещо и никой не те закача, а ти можеш да си мислиш за каквото си искаш. Ако само мислиш, отнесеният ти вид ще предизвика верига от логически заключения, че пак си се върнал в спомените си за съученичката от 9 клас, с която... и т.н. Релетата прещракват и веднага ти намират работа - я туй, я онуй... В една къща Винаги Има Работа! Дори и безсмислена, но по-добре от някакви си спомени, я! Няма да кажа кой е филмът - за някой пък може да е измежду шедьоврите на световното кино. Хора всякакви и аз между тях...
По същество. Докато си мислех за какво ли не, до съзнанието ми долетя една фраза, с приблизително следното съдържание: Той (лирическият герой) бе най-добрият воин на племето, безумно (!)смел и недостижим в изкуството на боя. Заради тези качества те го избраха за вожд!
Брей! Нещо не е така. Защо трябва да изберат най-силният и най-смелият?! Не трябва ли вожд да бъде най-мъдрият и най-умният?! Пък, защото мъдрост и ум не са едно и също и не се предполагат, защо да не са двама, или трима... Физическата сила е хубаво нещо, но е довреме. Смелостта, поне за мен, е пълна липса на фантазия в огромния брой от случаите на нейната проява. Аз предпочитам мъдрият и умният да ме водят напред, но... май такива като мен не сме мнозинство.