22.10.2012 г.

Достатъчно и необходимо...


Достатъчно ли е да си дашен, демек – да се продаваш, като закъсала стара дрогирана магистралка? Май не е.
Нашият пишман полителит, незнайно откъде дошъл, но очевидно накъде бутащ страната, постъпи и постъпва точно така.
Продава се и го прави с кеф и за мижав келепирец.
Какво ли не сториха политиците, заедно и поотделно, за ДПС като цяло и за турците (колко са турци и те не знаят, но щом така се „самоопределят“ - ашколсун!) конкретно? Всичко им бе дадено, дори и това, което не бе поискано. А сега, видите ли, к'во да пра'им – ген. Делов не бил достоен за почетен гражданин на Кърджали?!
Ми, нищо. Да въведем изучаване на турски и ислам в училище; да се научим добре да си подмиваме задниците и да видите после колко ще ни е по-лесно...
Същата работа и с циганите. Не знаели с кои портрети се гаврят. Айде бе! Що не са се снимали с родата и другите чавета? Нищо. Нека им се радваме. Те са нашето бъдеще. Като опънат и президента насред президентството съвсем ще станем юропейци. Толерантност му е майката! Толерантност, толерантност, ама у нас си е жива простотия... за тридесетина медни еуро...
В тоя ред и на американците позволихме да вдигнат паметник на разрушителите на половин София. Евала! Някои големи демократи все реват за паметника на съветската армия, синовете и внуците им го омазват, но по рождените им места като не са падали американски бомби, отде да знаят, че там където стъпят американските интереси трева не никне. Справка – Хирошима и Нагазаки. Брей, тея тъпи японци. Поне един паметник да бяха вдигнали на Енола Гей - майката на оня американски пилотин, миротворец и демократизатор! Ще...
Е, айде баста! Не, че няма и други, на които да не са се продали народните ни избрани любимци. Има.
Май няма кому да не са...

17.10.2012 г.

Анонс

-->
За романа на Анатолий Рибаков „Трийсет и пета и други години“ (новото попълнение в Библиотeката), ме подсети valsodar с негов пост във Facebook.
Имам книгата отдавна, но все не стигах до нея. Както и да е...
Възтрогнат ли съм – не. Разочарован ли съм – пак не.
Романът е частична анатомия на властта и не казва нищо ново, а и не би могъл. Трябва да бъдем омерзени от Сталин и обкръжението му, но с какво е по-различен той от подобните нему? Що се отнася до конкретиката – може да е било така, може да е било по-лошо, а може и по-добро. Въпрос на нюанси и авторова интерпретация – все пак, това е роман. Безспорно е едно – няма нищо ново под Слънцето – и преди, и сега...
Ето ви и един щрих от съвременността – Международният съд обвинява Караджич във военни престъпления. Добре. Добре, но защо на подсъдимата скамейка не са президентите на САЩ, които вършеха същото – именно военни престъпления, във Виетнам, Кувейт, Ирак, Сърбия, Афганистан... - можеш ли да ги изброиш всичките?! Можеш ли да изброиш всички демократизатори, миротворци, революционери, пролетарски и национални вождове, които унищожиха милиони през ХХ век и продължават и през XXI?
Победителите не ги съдели. Съдят ги – поредните победители. Не съдят само тези, които плащат победите.