Ние, хората, наричаме себе си разумни, та даже на квадрат – homo sapiens sapiens! Май, за да се убедим сами в това. Дали и доколко сме разумни се разбира от бегъл прочит на писаната човешка история. Според мен, тя казва еднозначно, че не сме. Жизненият опит сочи същото, но... може да има и други мнения. Поради липса на коригиращ елемент – поне някое извънземно, което да възкликне: „Аферим, брат'чеди, мно'оо сте умни!“, ще трябва да се доверим, предполагам и в бъдеще, на самопреценката си.
Е, няма да крия, че моят1 пес Чочо понякога ме поглежда доста странно след някои действия, бездействия или изказвания и аха да проговори, но... най-вероятно се заблуждавам от самосъжалителен антропоморфизъм.
От няколко дни гледам как две сойки градят гнездо между клоните на елата. Сламчица по сламчица, внимателно и предпазливо. Междувременно отбиха атаките на семейство свраки, които искаха да се настанят на готово. Сега, преди да се приберат у дома, кацат на някое дърво, оглеждат се, кацат на друго, пак се правят на разсеяни и... така. Живеят и правят това, което са правили стотици поколения сойки преди това. Децата им ще повторят същото...
В какво сме по-различни?!
А акó животинките отдавна са открили и знаят „смисълът на живота“?! Ако са разбрали, че най-важното е да се нахраниш, да се размножиш, да отгледаш себеподобни... Да оцелееш, в крайна сметка, и да се радваш на дните, че и на нощите, докато можеш...
Някой ще възрази, че това е твърде животинско, примитивно, низко. Ще ме обвини, че зачерквам висшите духовни сфери, които ни манифестирали като хора. Къде е поезията, къде е артистизмът, къде е полета на духа...
Аз пък си мисля, че сме заслепени от антропоцентризма си.
Знаем ли защо птиците пеят? А китовете? Как се ориентират скитниците в своите дълги походи по звездите и по наземните нишани? Защо не се избиват и насилват помежду си? Защо Чочо, а и всички други кучета, които съм имал, са ме разбирали какво и защо им говоря2, след което очевидно преценяват дали да се съобразят с казаното или не?
Ние, разумните, непрекъснато се раждаме, прераждаме, възкръсваме, израждаме; спасяваме света и вселената; налагаме своя морал и начин на живот на „диваците“; вярваме в щуротии и... все търсим нещо, което го няма...
„Човешко, твърде човешко“, както възкликнал онзи немец преди години...
1Дали той е мой или аз съм негов е друг въпрос...
2Далеч съм от мисълта да се сравнявам със Сизар Милан - „Говорещият с кучета“.
Не зная дали е до разума. Въпросът е до ценностите. Едно животно няма да живее по-добре ако има три гнезда. Ако натрупа запаси за сто години, потомците му няма начин да ги ползват.
ОтговорИзтриванеДа, но нали ценностите се определят от разума.
ОтговорИзтриванеНатрупването също е феномен на т.нар. разум :)
Има една хубава поредица на Карл Сейгън - "Космос". Има я в колибката преведена.
ОтговорИзтриванеТя мисля, че дава отговори на въпросите ти и дава основание за надежда, че все пак има разлика и можем да се стремим към човечност.
:) Гледах я още по времето, когато Сейгън беше Саган, а телевизията само една. Да, там има отговори на някои въпроси, но не на всички, поне според мен.
ИзтриванеСтремежът е интересно състояние, почти като да си на пътя...
Някои твърдят, че пътят е дори по-важен от целта... Аз няма да се съглася, но знам че разглеждайки местата през които минаваме, събираме спомени, красота и надявам се мъдрост. Струва ми се, много е важно да избягваме резките завои и стръмни нанадолнища, за да не изгубим онова, което сме събрали.
ИзтриванеПП. И аз съм я гледал тогава(поредицата), но си я свалих цялата и с удоволствие я изгледах:-)Мисля, че навремето не излъчиха всички серии, или аз не съм ги хванал.
ИзтриванеСъгласен съм. Добре е да постигаме целите си, но и да се пазим да не се сбъднат мечтите ни :)
ИзтриванеА за поредицата, ще взема пак да я погледна. Убедил съм се, че има разлика във възприятието, оценката и изводите, които човек прави на 20, 30 или 50 години...
Мисля, че това ще ти хареса: Dangerous Companions
ОтговорИзтриванеБлагодаря. Наистина ми хареса.
ИзтриванеВсе пак, за това се иска талант, разбиране, търпение и т.н.
На мен кучетата са ми достатъчни :)))
В цялата ни история е имало такива хора и, може би, от тях идва обичаят да се иска прошка от духа на животното преди да го убиеш за храна. Е, това е малко произволно съждение в стил National Geographic, но...
Познавах един колач от врачанските села, който имаше своето обяснение. Имаше и една „особеност“ - обичаше разните твари и се разбираше с тях. Когато го питах, как хем обича животните, хем може да заколи някое, той с усмивка казваше: „Бог така е отредил. Аз не коля наред, а само за да се нахранят хората...“.