Спомени

Тези дни един уважаван от мен блогър публикува постинг*, който сериозно ме накара да се замисля. Не толкова със съдържанието на постинга, колкото с коментарите към него и реакциите на други уважавани блогъри по темата. Искам още в началото да подчертая, че не съдя никого. Не защото съм привърженик на библейските каламбури, а защото съм убеден, че всеки има право на своето мнение и на своята истина. По тази причина не коментирах въпросното четиво, а пиша постинг в моят блог. Та, за какво става дума. Анонимен автор написал някъде своите спомени и оценки за времето между 1955 и 1989 (това е времето, което обхаваща откъса; иначе претенциите за историчност са далеч по-големи). Самият факт на анонимност е впечатляващ. Кому е необходимо да крие самоличността си, особено ако пише с "фактологията" и неподражаемият стил на жълтите (и не само) вестници от началото на 90-те години?! Бих го разбрал, ако пропагандираше, примерно, марксизъм. Не че е опасно, но е крайно непрестижно. Особено пред аудитория, която като види името на Маркс и й настръхва перушината защото... така е прието. Все пак, на едно място се промъква човек, бродещ по Марин Дринов. Предполагам, че става въпрос за квартала, където е ул. "Марин Дринов". За тези, които не им е ясно - това е кварталът, където от началото на ХХ век, та и до сега, живеят главно репресиращи, а не репресирани... Ситуацията ми напомни за написаното от един 20-22 годишен блогър, който със самочувствието на "знаещ" обясняваше как чул от родителите си, че преди 1989 г., в София, било забранено да се целуваш по улиците! За такова поведение можело да отидеш в Белене!!! Хлапето може да е недоразбрало или да помни казаното от прабаба му за 1939 г. например (без Беленето, тогава е имало други актуални местообиталища), но... така се създават градските легенди. На този хлапак мога само да кажа, че преди 1989 г. можеше да изкараш спокойно цялата нощ в Западният парк, Парка на свободата (сега Борисовата градина) и където се сетиш по София. Напротив, сега ако трябва да мина нощем по тези места ще бъде само тежко въоръжен и с охрана... Това и по повод на срашният "страх", който ме бил тресял - без да знам, преди 1989 г. и, който - след прочита на това "творение" би трябвало да осъзная! Е, сега наистина се страхувам и от настоящето, и от бъдещето, но... това си е мой проблем. Не съм го наследил нито от "комунизма", нито от "капитализма", а е предизвикан от "демократичната" ни реалност. Нейсе... Но за въпросните мемоари. На първи прочит прави впечатление, че анонимния "апостол" е имал сериозни проблеми с личното си ограмотяване. Предполагам защото тежкото си детство и неизживяна младост е прекарал по зандани и лагери. Поне да бе взел пример от Желю Желев, Кошлуков, Доган. На тез интелектуални титани комунизмът (ще използвам популярната идеологема, въпреки че тя няма нищо общо с действителността) не само, че не им попречи, но - напротив, стимулира ги в тяхната еволюция до сегашното им ниво... Може да "приложи" и спомените на Богдана Карадочева или Георги Минчев, примерно, за неизразимите им мъки по същото време..., но ще предизвика още повече смях, преливащ в съжаление и... разбиране. Няма да изпадам в конкретика по отделните "изстрадани истини" на лирическият герой. Очевидно той е бил деен участник в събитията, които описва и сега се опитва да си купи индулгенция. Нищо ново... Все пак, не мога да сдържа напиращият смях, когато си представям как измъченият ми баща (от безогледна експлоатация - от какво друго!?), вмерисан на евтин тютюн и гроздова (той не пиеше и не пушеше, но може и аз да не помня добре...) се промъква към къщи в тъмна доба, увил в протритото си палто, купена на черно елхичка, с която да ни зарадва за забранената Коледа... Моите спомени, очевидно повлияни от комунистическата пропаганда и от старческа деменция, са малко по-различни. Откакто се помня, а това е някъде от 1960 г., винаги сме празнували Коледа и Нова година, като нормални хора. Без страх да изнасилят майка ми, да обесят баща ми, а мен да изпратят в ТВУ. Елхите продаваха на пазара "Димитър Петков" и пряката с ул. "Найчо Цанов" (сега приблизително по това трасе минава бул. "Тодор Александров"). Въпреки че в къщи не сме вярващи християни, за Коледа майка винаги приготвяше постни ястия, както е традицията, а след полунощ или на другия ден хапвахме печена патица, баклава и какво ли не още. Мъка... Някой може да си помисли, че в мрачната и студена комунистическа нощ нашият дом е бил някакъв оазис на разкоша, а ние скрити в мазето тихичко сме припявали "Jingle Bells". Ами, не беше така. Наоколо хората се веселяха, хапваха, пийваха, разменяха си подаръци... Е, донесени от Дядо Мраз, а не от Коледа, но поне ги имаше... Дааа..., моите спомени са различни от спомените на "автора" и това е нормално. Ненормално е, че са чак толоква различни. Разбира се, и "тогава", между другото - както и "сега", хората имаха своите проблеми и, отново между другото - не по-различни. И "тогава" се чувствах, и "сега" се чувствам свободен. Не за друго, а защото усещането за свобода е качество на духа и не зависи от това, което някой ни казва, че означавало да сме свободни. Другото са "прозрения" на несретници - имаше ги и "тогава", има ги и "сега"... Винаги ги е имало. * Не пускам линк, защото не искам да се чувствам съучастник в разпространението на подобни "истини".