Подмяна на вота

Почти през целият „преход“ една от дъвките на видни и по-малко такива демократи е подмяната на народния вот, когато някой депутат, избран с гласовете на определена партия, по някакви причини напусне парламентарната група и стане „независим“. Надава се вой, сочене с пръст, обвинения в предателство...

Какво забравят демократите-обвинители? Забравят нещо, което трябва да знаят наизуст и да спазват, за което са се клели. Ето какво гласи чл.67 от Конституцията:

„Чл.67.(1) Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително.

(2) Народните представители действат въз основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения.“

Какво излиза? Всичките претенции са неконституционни, а в главите на електората се набиват лъжи, които преследват единствено тясно политически цели. Забележете и ал.2. Става въпрос за съвест и убеждения, а не за защита на партийни, да не говорим за частни, интереси.

И друго, уважаеми читатели. Някой може ли да ми посочи в кой текст от Конституцията се визират т.нар. „парламентарни групи“? Навсякъде са визирани единствено и само народните представители и това е правилно във връзка с чл.67, ал.1.

Вижте и „Правилника за организацията идейността на Народното събрание“ и, по-специално, неговата Глава 4 Парламентарни групи. Той изцяло е конструиран върху презумпцията, че народните представители не са независими, а като такива изпълняват и преследват партийни интереси. Действително в чл.13, ал.1 се казва:

„Чл.13.(1) Народните представители могат да образуват парламентарни групи, отговарящи на регистрацията им в Централната избирателна комисия за изборите за 41-во НС.“ (правилниците на другите НС не са съществено по-различни - б.м.)

Т.е., те – народните представители „могат“, което значи, че ако искат не правят това, да образуват парламентарни групи, но по-нататък в текста се изисква, ако го направят, парламентарните групи да отговорят на регистрацията им в ЦИК. Няма друг шанс, а и в целия текст на „Правилника...“ нещата са написани така, че никой и да не си помисля да прави нещо по-различно. Максимално са орязани правата на т.нар. независими депутати, което се посочваше като голямо постижение на демокрацията.

Питам се, къде тогава отидоха представителите на целия народ? Как ще се погледне – най-вече в медиите, ако депутат от партийна група А гласува за предложение на депутати от партийна група Б, защото смята, че тяхното предложение е добро (и по-добро от това на „неговата“ парламентарна група) за България. Тук, разбира се, не включвам декларации, обръщения и други каламбури. Става въпрос за закони, които регулират икономиката, съдебната система и т.н. Показателната е гледката, когато се обяви „гласуването по групи“. Обикновено е предопределено, смут настава само когато в редиците се появи „предател“.

Смятам, че тази „практика“ е изцяло порочна и противоконституционна. Не искам да знам, че така е в цял свят и, особено, в най-развитите демокрации – обикновено се посочват Европа и САЩ. Интересувам се само от България в конкретния случай. Всяка страна има своите икономически, политически, исторически и културни дадености, с които трябва да се съобразим. Също, когато се ползват подобни „примери“, не трябва да се забравя, че интересите и целите на политическите елити Там, не са по-различни от тези на нашите депутати. Не мисля, че Там всичко е розово, а у нас – черно, с отенъци на сиво по периферията.

Именно това е подмяната на вота – когато се използва представителната демокрация за тясно партийни и лични цели. Вярно е, че в предизборната борба, кандидат-депутатите стъпват на партийни платформи, но – кажете ми, коя партия, в предизборните си обещания и властови фантазии, вещае лошо за България? Всички обещават като на циганска сватба. Същото се отнася и за така лелеяните мажоритарни кандидати.

Избраният за народен представител трябва да спазва и буквата, и духа на Конституцията. Трябва да защитава и работи за интересите на всички българи, а не само за тези, които са го избрали. Тук трябва да се прибавят и потрошените пари за т.нар. „срещи с избирателите“. Питам: С кои избиратели? От „неговият“ избирателен район? А, защо не с избиратели из цялата страна? Нали, по конституция, е техен представител...

В Народното събрание трябва, и е задължително, да се гласува по съвест – на първо място. Не може да се гласува „против“ само защото предложението е направено от управляващите или опозицията, въпреки че – макар и рядко, то е в полза на държавата...

Очевидно е, че партиите не са (или вече не са) най-добрия начин за реализиране на възможните политики. Трябва да се намери начин партиите да не се капсулират в своите идеологически (доколкото ги има) пашкули. Мисля, че отдавна те не са организации на хора, които искат да постигнат определени икономически и политически цели в името на обществения интерес. Според мен, преди избори, и не само, е необходимо хората да се обединяват около определена идея и начините за реализирането ѝ, но тези структури не трябва да са трайни във времето. Обединили са се, избран е техен кандидат за народен представител, който е убеден в замисленото, гласува съобразно убежденията си и т.н. За следващите избори се организира друга структура с други или подобни цели и задачи, предлага същия човек (ако е свършил работа) или някой друг и така се върви напред...

Това, което предлагам, едва ли е най-смисленото и най-доброто. Вариантите са много. За мен е важно да се разбере, че партиите и партийните групи са тумор в демократичните процедури, преграда за реализиране на представителната демокрация. Трябва да се мисли и по-посока на развитие на пряката демокрация при съвременното развитие на средствата за комуникация и т.н., но не трябва да се забравя, че едно спиране на тока може да провали и най-прекрасните замисли...

Навсякъде в текста под „демокрация“ разбирам начините за участие на гражданите в управлението, а не визирам някаква „западна“ или източна“, „лява“ или „дясна“ такава. Важно е да се знае историята на демокрацията, но трябва да се търсят и нови пътища. А на раделите на „истинската“ демокрация в древна Гърция препоръчвам внимателно да препрочетат за какво става дума.

Кадры решают всё

В годините след '89 година тези думи на Сталин се цитират с ирония, пренебрежение и, главно, с отрицателен политически подтекст. Както в повечето случаи, с характерния за нашата „политическа класа“ емоционален елемент, като рационалността е останала там някъде..., защото просто е неизгодна.

Сталин не открива топлата вода. Управляващите още от древността са знаели този управленски принцип и са се придържали към него с различен успех. Подбора на хората, с които се заобикаля управляващият/те е съществен и в голяма степен определящ за постигане на целите, които си е поставил/и. Той е мерило за интелигентността на лидера. Слабият управител се заобикаля с хора, които не надвишават нивото му и така изпъква на фона им. Обикновено резултатите от тази „политика“ са плачевни.

Спомням си средата на 80-те години, когато в списание ЭКО (Экономика и организация промышленого производства), прочетох един материал за подбора и подготовката на управленските кадри във Франция, който ме впечатли. Читателят ще ми прости, че не посочвам брой, година и т.н., но – честно казано, не ми се рови из библиотеката. Както и да е. Та в него се описваше как се наблюдават френските младежи – ученици и студенти, как по определени критерии се подбират най-добрите, как – завършили висше образование – веднага или след известно време, се насочват към специална школа – висше училище, в което се подготвя управленския потенциал на френската държава. Самото завършване на това училище не е гаранция за висш административен пост, но така се създава „база данни“, от които може да се избира...

Колкото и еретично да звучи днес, но така стояха нещата и в „комунистическа“ България. Чрез системата на т.нар. „номенклатура“ успешно се подготвяха кадри за работа в партийния и държавния апарат, в сферата на икономиката. „Комунистическата“ власт бе оценила и разбрала ролята на подготвените хора в управлението и след изстъпленията от първите години на „народната“ власт, когато „бившите“ и техните наследници не са били допускали до участие в управлението и до образование, нещата постепенно се нормализират. Безспорно е, че до последните дни на Живковото управление важеха забрани за наследници на особено изявени – главно фашистки „деятели“; вярно е, че 40 години след „победата“ на 9 септември отнякъде изскачаха нови АБПФК (активни борци против фашизма и капитализма – за информация на по-младите читатели) и т.н. Така е. Идеалната власт все още е само в писанията на утопистите.

Добре е известно, че – в основата си, днешният политически и управленски елит, произхожда именно от тази номенклатура. Има и изключения, но както се казва те потвърждава правилото. Реално погледнато, не би и могло да бъде иначе. За подготовката на тези хора „комунистическата“ власт отделяше значителни средства и внимание. Днес е прието да се вярва, че промените в България са започнали през '89-та година. Да, ама не, както казваше известния Петко Бочаров, успешно оцелял по времето на три „строя“.

До началото на 80-те години престижно, а и задължително в някаква степен, бе обучението в СССР. На хората, завършили там, пътят към средни и високи позиции в партийното, държавното и икономическото управление бе широко отворен. След 1980 година – малко по-рано или малко по-късно, започна пренасочване на децата на най-висшата номенклатура към учение и подготовка „на Запад“ и това лесно може да се проследи в техните биографии. Започна подготовката на бъдещия управляващ елит и тенденциите и целта бяха ясни. Тук искам да подчертая, че тогава не съм имал пророчески или „дисидентски“ сънища. Картинката започна да ми се изяснява около 1990 година, но това – в личен план.

Писането до тук не е с цел да възхвалявам или обвинявам някой, а по-скоро реплика към президента, който обяви, че хората в новото правителство ще са все хора, които били започнали „от нулата“. Не е и не може да е така. Не става. Аз не знам защо любителите на Бойко Борисов забравят неговата партийна БКП биография, а вярват на небивалиците, които той си „спомня“. Продължавам да твърдя, че с биографията, която той разказва, няма никакъв начин да влезеш и завършиш школата в Симеоново и това е най-малкото. Не знам защо се забравя и биографията на най-харесваната министърка (въпреки „европейските“ норми,но според българските такива, когато един човек е мъж е министър, а когато е жена - министърка) от неговия кабинет Лиляна Павлова, CV-то на министър Николай Младенов и т.н., и т.н. Ако трябва да продължа с изреждането на имена ще ми се наложи да спомена 99 % от политическия, държавния и икономическия елит след 1990 година... Същото се оказа и за най-спрягания за служебен премиер.

Народната памет е къса и избирателна. На едни той – народът, прощава всичко, други са вечно виновни без право на замяна, а трети – просто забравя. Огромна роля за това има и пропагандата, която днес се олицетворява главно от телевизиите и електронните медии.

Не искам да соча с пръст никого. Искам да припомня, че когато се оценява един човек, неговите действия и генерираните очаквания, трябва да се имат пред вид и историческите дадености, и реалността. Другото е конюнктурна пропаганда и мимикрия, „за да не се изложим пред чужденците“, забравяйки, че и при тях е същото...

Конституция на Република България (1991 г.)

Конституцията може да свалите от Библиотеката или от сайта на Народното събрание.

Може ли някой да каже какво точно не му харесва в тази Конституция, защо и как мисли, че може да се промени.

Благодаря.

Мнение

В началото на това писание искам да подчертая, че не съм член и не представлявам интересите на никоя партия, асоциация, фондация, обществено движение, група и т.н. от български или небългарски произход и сфера на действие. Изразено е личното ми мнение на български гражданин. Написаното може да се използва без ограничения.

Ситуацията в държавата изисква обмислени и отговорни тактически решения, които да стабилизират обществото. Всякакви опити за търсене и реализиране на цели, обслужващи нечия идеология са ненавременни. Възцаряването на „вечна обич“ и „вечна правда над света“ може и трябва да почака. Сега не е време за революции и смени на модели и системи. Резултатите са предсказуеми. Трябва да се опази и стабилизира държавата. Хората са гладни.

Политика

В сегашната криза, обхванала обществото, трябва да се изясни важният въпрос относно служебното правителство. Неговото създаване и функциониране са първият политически акт на единствената легитимно действаща институция – президента. Подчертавам – Президента, а не гражданина Росен Плевенлиев. Сега не е време за лични, политически и „обществени“ войнички. Проблеми в поведението (меко казано) – лично, политическо и обществено, могат да се намерят на всеки. Написано е в една дебела книга: ...който е безгрешен, пръв да хвърли камък...

Да се върнем към съставянето и правомощията на служебното правителство. Те са определени от Конституцията и РЕШЕНИЕ № 20 от 23 декември 1992 г. по конституционно дело № 30 от 1992 г., докладчик съдията Александър Арабаджиев (Обн., ДВ, бр. 1 от 05.01.1993 г.). Всички други тълкувания на медийни еднодневки, политолози, социолози, обикновени юристи, както и платени и безплатни врачки и гадатели са спекулативни внушения в нечия полза.

Служебното правителство трябва да изпълни предвидените от закона задачи. Неговите действия трябва да са съобразно закона, както и прозрачни и разбираеми за обществото. Формите за контрол могат да бъдат разнообразни, но не трябва да се институциализират. Никога не трябва да се забравя въпросът зададен отдавна от един разумен човек: Кой ще контролира контролиращите?

Моралната и политическата отговорност за създаването на служебното правителство са на президента. Служебното правителство отговаря и пред закона за действията си. Трябва да им са даде възможност да изпълнят ролите си. Всякакви прогнози и обикновени заклинания са деструктивни, обслужват лични и политически цели и не водят до решаването на проблемите, а до тяхното задълбочаване.

Икономика и управление

Служебното правителство може и трябва да започне промяната на икономическите условия. Действията на правителствата след '89 година в областта на икономиката (и не само, разбира се) бяха хаотични, безпринципни и насочени към решаване на лични и партийни интереси.

На първо място трябва да се даде на хората възможността да работят. Трябва да се дадат улеснени и преференциални възможности на българските граждани да използват всички форми на икономическа инициативност и активност. Сега те са задръстени от безобразна бюрокрация и фискални пречки, които правят безсмислени или невъзможни опитите в тази насока. Така могат да бъдат увеличени заетостта и доходите на гражданите. Особено внимание трябва да обърне на балансите на отделните икономически отрасли, като се даде приоритет на науката и производството. Всякакви надежди и щения за „чужди инвестиции“, „европейски фондове“ и тем подобни могат да се използват, но на тях не може да се разчита за възстановяване на икономиката. Това може да стане само с български ум, труд и средства. Действията и бездействието в тази насока са определящи за съществуването на нацията и държавата.

Друг важен проблем, който може да бъде решен по-безболезнено (по тази причина го разглеждам на второ място) от служебното правителство и е пряко свързан с икономиката, е драстичното съкращение на държавната администрация, оптимизиране и рационализиране на нейната дейност в полза на гражданите. Там е погребан много жив производителен труд, който трябва да се освободи за икономиката, а не да получава пари за преливане от пусто в празно и опазване на лични и партийни интереси. Елементарно е да се направи сравнение как и с колко се управляват градове по-многочислени от държавата ни и с не по-малко политически, икономически и социални проблеми. Казаното се отнася и за всички останали политически, икономически и социални структури подвластни на правомощията на това правителство.

Разбира се, належащи са и други мерки, сред които е осигуряване на свежи пари, съживяването на селското стопанство, насочване на икономическите връзки и интереси към Русия, Китай, Япония, Индия и страни от Южна Америка и т.н. Може да се направи още много или да се поставят основи за в бъдеще, но това е от правомощията на служебното правителство. Аз не съм си поставил задачата да бъда изчерпателен поради липса на достатъчно информация, а и мащабите са такива, че проблемите трябва да се обсъждат и решават от екипи от специалисти.

Социална сфера

Действащите закони дават достатъчно свобода, права, но и отговорности на гражданите. На този етап е достатъчно законите да се изпълняват от управляващите и от гражданите. С неизпълнението на закона не могат да се правят компромиси. Незнанието на закона не е извинение за никой.

Най-важният социален проблем на България сега е демографската криза. Това е националния интерес и въпрос за оцеляването на нацията. Проблемът не е партиен. Служебното правителство трябва да започне обмислени и законови действия в тази насока. Време няма.

Трябва да се разреши на пенсионерите не само да съществуват, но и да живеят.

Решаването на социалните проблеми е в пряка зависимост от икономиката. Само работеща и произвеждаща икономика може да позволи да се решат проблемите с раждаемостта и отглеждането и възпитанието на децата, пенсионерите и безработицата. Тук са и проблемите на образованието и... и още много други. Приоритетите, които ще си постави служебното, а и следващите го партийни правителства, ще покажат доколко те са български.

Бъдеще

Трябва да се подчертае, че проблемите по управлението на обществото в негов интерес не са политически. Политиката е средство за реализиране на идеите на група хора по отношение на пътищата за развитие на обществото. Българското общество е ситуация, в която трябва да се постигне национално политическо съгласие по най-важите приоритети. Безпредметно е да се спори сега кое по-добро – лявото, дясното или центъра. Ако се обърнем към религията, може да се каже – няма значение на кой господ се молим, важното е да помогне. Не призовавам да се заличат партиите и идеологическите, каквото и да значи това, различия между тях. Не сме нито в подходящото време, нито на подходящото място. Различията са преодолими, когато е поставено под въпрос съществуването на 99 % от българите.

Ако няма българи, няма България, няма партии, няма... нищо.

Искам да предложа, в съвсем ограничен обем, виждания за бъдещата политика.

Конституцията определя разделението на властта на законодателна, изпълнителна и съдебна. В този смисъл, избирането на министър-председател и, по негово предложение, на министерски съвет от единствения законодателен орган – Народното събрание, не ми се струва особено логично. Създават се условия партиите да се борят единствено и само да овладеят изпълнителната власт чрез мнозинството си в парламента. Резултатите от това поведение са болезнено видими.

Според мен, президентът трябва да назначава министър-председателя и правителството, които да изпълняват политиката и законите, създавани в Народното събрание. Не е необходимо правителството да се структурира и назначава съобразно политическото представителство в парламента. Правителството не трябва да е създател на политика, а изпълнител на политиката на Народното събрание, която се формира демократично. Тук не става въпрос за президентска република. Цялата политическа и законодателна власт е в ръцете на избраното Народно събрание. Президентът – пряко избран от народа може да поеме отговорностите по създаването и конструирането на изпълнителната власт. Разбира се, такава стъпка подлежи на обсъждане и разбиране, най-малкото защото е свързана с промяна на конституцията.

Друг важен проблем е преосмислянето, с оглед стратегията за развитие на България, степента на ангажираност към структурите на ЕС и НАТО. Политиците ни повтарят като мантри тези абревиатури и ги ползват за оправдание и очакване на мана небесна. Няма да дойде. ЕС и НАТО на са създадени в интерес на България. Тяхната роля е да опазят общества с друга историческа съдба и роля в човешката цивилизацията, с други ценности и култура, с други интереси.

България трябва да бъде неутрална страна и това е смислен въпрос за национален референдум. Слугинажат на политическата класа по отношение на ЕС, НАТО и САЩ трябва да се прекрати. Политическата класа и обществото трябва да възприемат единствено и само българските национални интереси за своя програма. За интернационализъм и глобализъм някой ден ще дойде време, но не в обозримото бъдеще. Това бъдеще трябва да бъде предвидено и търсено в една стратегическа визия на национално съгласие за развитието на България. Светът е богат и разнообразен. Трябва да се развиват отношенията не само с посочените по-горе държави и организации, а и с всички останали, съобразно с националните ни интереси, а не с идеологическите, политическите или историческите митове и легенди.

Накрая за ролята на гражданите в съществуването на държавата.

За осъществяването на контрол и влияние върху трите власти има всички законови и политически предпоставки. Необходимо е всеки от нас да познава законите и да знае какво иска, защо го иска и – евентуално да предложи как да се направи. Така всеки от нас е фактор в обществото. Навлизането на граждански/обществени структури във властта няма да доведе нито до по-добър контрол, нито до по-добро управление. Те ще бъдат асимилирани и обезсмислени. Естествено е, когато действията на политици и управляващи са в разрез с нашите разбирания за морал, законност и национални интереси да искаме тяхната смяна. Това трябва да стане не „на юруш“, не под влиянието на, макар и добре прикрити, нечии интереси, а на основание на нашата информираност, знание, анализи и воля за действие. Незнаещият е слепец, който може да бъде поведен навсякъде. Време е да прогледнем.

Размисли

Гледам, слушам, чета и се убеждавам, че който и да предложат за премиер все ще го оплюят. И господ да предложат, и на него кусур ще намерят. Аз веднага ще посоча един. Създал жената – хубаво!, ама поне да си беше свършил работата като хората, а то... чудиш се – в зависимост от случая – полуфабрикат ли е, богиня ли е, що ли е... Както и да е. По-добре жени, отколкото магистрали или атомно-ядрени елцентрали...

И Мен да предложат – същата работа, въпреки че нямам сестра, не съм гей (пропуснах времето, но то никога не е късно...) и имам куче от министър-председателска (в оставка) порода. Е, не съвсем, но почти... Знам ли какво и кога ще науча за мене си. Като не знаеш – стой си в къщи. Който го е страх от мечки не ходи в гората, а аз имам страх от високо...

Трябва да се съобразяваме с гласа на народа. Глас народен, глас божи. Вярно е, че този „народ“ е около 5 до 6 хиляди души, със зор и то голям, за цялата страна. Това на около 7 000 000 са около 0,085 %, но да не бъдем маанджии¹... Той, премиерът (в оставка), искаше да работи маанджия, но всъщност си е обикновен лъжец. Очевидно добър, щото някои пак си го искат за такъв...

Уважаеми читатели! Не съм против протестите, дори напротив, но... преди да се протестира трябва да се мисли. и по време на протеста пак трябва да се мисли, по всяко време пак трябва да се мисли. Та нали то – мисленето, би трябвало да ни е присъщо. Сапиенси сме, аджеба, ако не друго.

Не може, а и не трябва, да се юрнеш на улицата преди да си помислил защо го правиш, как ще го направиш, какво ще поискаш, какво ще дадеш. Останалото е шменти-капели и мъгла, мъгла в главите, мъгла в душите... Всъщност, може. Може, но ако повярваш (ех, тази вяра!) на някое „гласче“ нашепващо ти ундурми. Гласчето мазно-сладникаво набива ли набива в празните междуушия и няма да мине много време и ще си зададем – за кой ли път? - екзистенциалния въпрос: „що ли ги ручахме жабетата?“.

Вярно е, че на полителита не може да се вярва. На никой от тях – заедно и поотделно, и това го повтарям не от днес и не от вчера. Все пак, полителита поне знае какво иска. И ние знаем. Но как да се доверя и на протестиращите, които и това не знаят?! На техните мрънканици биха завидели всички социалутописти.

Някой ще каже – ако не друг, то поне премиерът (в оставка), че най-лесно се намират недостатъци, а най-трудно работещи решения. Така е. Това е най-лесното и най-трудното нещо. И за да се убедите, че не летя една педя над земята, мога да обещая: когато истината ме озари ще ви уведомя. Вервайте ми...

ПП. На много от турцизмите не съм предложил обяснение, поради убеждението ми, че турски поназнайваме, но трънски не. Радвайте се, че няма китайцизми, но в скоро време и до тях ще опрем...

1Маанджия – който намира маана (маану), демек – недостатъци, кусури. Трънско-български речник.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс

Предполагам какви реакции ще възбуди между ушите на демократите-„пуристи“ тази книжка – „Манифест на комунистическата партия“ (!) от К. Маркс и Ф. Енгелс.

Ауу! Комунистическа партия!

Ауу! Маркс и Енгелс!

Уверявам ви, дами и господа, не е заразно!

Четох Библията и не станах християнин.

Четох Корана и не станах мюсюлманин.

И от „Манифеста...“ няма да станете комунисти.

На тези, които ще мрънкат, че сме яли попарата на „комунягите“ ще кажа само, че малко са чели и още по-малко са разбрали...

Повече трябва да се чете дами и господа, другарки и другари, а трябва и да се мисли. Това е единственият начин, когато отидем на протест или се изявим „по телевизията“ да не дрънкаме откровени глупости – най-често, под нечие влияние. Само така ще избегнем нови 23 години (повече или по-малко) „преход“, който се вижда на хоризонта...

По този повод не мога да не се съглася с думите на президента Плевенлиев, че преди да стъпчеш Конституцията трябва да я прочетеш...

Самюъл Хънтингтън

Представям ви Самюъл Хънтингтън и неговата „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“.

Книгата отдавна е на пазара и вероятно за много от вас, които се интересуват, не е новост. Въпреки това, ето няколко думи и от мен по конкретен повод. Разбира се, те в никакъв случай не се съотнасят с цялостните внушения и идеи на автора, а са опит да намерим България в света...

Ако приемем тезите на автора, представени в тази книга, или поне някои от тях, ще разберем защо нямаме никаква причина – нито политическа, нито икономическа, а най-малкото културологична да бъдем в НАТО и ЕС или пък в двете заедно.

В началото на Трета част Самюъл Хънтингтън прави анализ на ситуацията на Балканите след края на Студената война. Липсата на мнение за България е показателна и за това не са виновни американците. Апропо – към днешна дата едва ли би имало сериозна преоценка на позицията на Хънтингтън. Виновници са нашите дупедавци-политикани, които заради личните си интереси забравиха и род, и родина... Виновници сме и ние. И тези, който гласуваме, и тези, които негласуваме. Ние допуснахме и – най-вероятно, отново ще дадем гласовете си за някой от „политическия елит“ - „ново лице“ (или забравено старо) или ще останем „гордо“ в къщи... Ние помагаме за страшната демографската криза, за невероятната неграмотност, за... това, което сме и ако не открием бързичко „Кои сме?“ ще бъдем забравени... Самоопределението е най-важната ни стратегическа задача днес. Тази книга ни помага да разберем какви не сме... Едва след това трябва да решим Накъде и с Кой да вървим.

Само забравено старо

Гледам, слушам, чета и се чудом чудя как от уредените си хралупки изпълзяха Разбирачите. За известно време бяха се покрили. Похапваха си от запасите, криеха се зад тъмните стъкла на лимузините си и чакаха..., и дочакаха своя миг на слава. Плъзнали са по всички медии и философстват, обобщават, обясняват „Какво да се прави?“. Те знаят!

На първо място знаят да оцеляват. Те не се хващат на изчанчения дарвинизъм, че оцелявал най-умния, най-богатия, най-красивия, най-... Не! Дарвин подчертава, че оцелява най-приспособимия и те са точно такива.

А хората на улицата искат Хляб и в прекия, и в преносния смисъл. Искат да живеят добре. Свободата (?) и другите финтифлюшки са след това. Те не знаят какво значи „смяна на системата“, хабер си нямат за какво им е „нова конституция“, „мажоритарния избор“ е панацея, повтарят чутото един от друг, а този, който им пуска тези „мухи“, се крие. Крие се защото е от Разбирачите и то от Големите Разбирачи. Вярно е, че един ден и на него ще лъсне задника, но какво от това?!

Сега медиите търсят „новите лидери“. Няма лошо – ще ги изпратят да учат ум и разум в САЩ, а като се върнат може да им дадат по някое „ток шоу“ да водят... Те за това търсят „новите лидери“ - за да има на кого да запушат устата...

В първите дни на протестите имах някакви илюзии. Много бързо се смиха и остана разочарованието. Настава време на Обещанията. И срещу Обещанията на Обещавачите дори Одисеевите предпазители не помагат...

Карл Сейгън

    Представям ви двете последни книги на Карл Сейгън „Свят, населен с демони“ и „Милиарди и милиарди“. Авторът стана известен у нас с телевизионния сериал „Космос“ през 80-те години. Популярността му може да се сравни със сегашните турски сериали, но Цицерон отдавна го е казал: O tempora, o mores...
    Ето ви два цитата от тези книги, които ме впечатлиха особено с точния изказ на някои мои размисли по съответния повод.
   
    „В академичните среди се наблюдава укрепването на едно странно мнение, което извежда корените си от 60-те години на XX в. — че всички твърдения са еднакво произволни и че определенията „вярно“ и „невярно“ са заблуда. Може би това е някакъв опит за реванш срещу учените, които дълго време твърдят, че литературната критика, религията, естетиката и голяма част от философията и етиката всъщност са просто субективни мнения — тъй като не могат да бъдат демонстрирани като теореми от Евклидовата геометрия, нито да бъдат проверени посредством експеримент.“

    „Свят, населен с демони“

    „Томас Джеферсън е проповядвал, че демокрацията е непрактична, освен ако хората са образовани. Според него независимо от това колко строго Конс­титуцията и законите защитават народа, богатите, силните и безскрупулните винаги ще се изкушават да подкопаят основите на едно управление, осъществявано от и за обикновените хора. Противоотровата в случая се свежда до силна подкрепа за изра­зяването на непопулярни възгледи, масова грамотност, дискусии по реално съ­ществуващи проблеми, общо познаване на критичното мислене и скептицизъм към заявеното от властимащите. Всичко това са основни съставни части на научния ме­тод.“

    „Милиарди и милиарди“

    През годините често си задавах въпроса къде „изчезна“ Сейгън, защо не се споменава името му. Тези две книги дават отговор, поне за нашата страна. Някои ще го обвинят в краен материализъм и скептицизъм, което автоматично го противопоставя на един маргинализиран нарцистичен „елит“, отдал се на мистицизъм, показно религиозно усърдие и духовна чалга без край. По този повод само ще кажа, че да, Карл Сейгън е материалист и скептик, и твърде аргументирано отстоява позициите си, но същевременно е изключително толерантен към хората с мислене, различно от неговото и това е присъщо на умовете, обременени със знание.

Смисълът на безсмислието

Изводът от вчерашния референдум, за мен, е един – т.нар. „партиен елит“, заедно и поотделно, е ненужен. Всяко партийно лидерче и подлидерче се обяви за победител. Резултатите бяха тълкувани както дявола чете евангелието, т.е. както им изнася. Разбира се, класацията по простотия отново се печели от министър-председателя и неговите вицета с голяма преднина. С природното си дебелоочие и тепигьозлък г-н Борисов първо коментира някакви спортни резултати, а след това благоволи да избълва поредните си глупости някак свързани с преките му задължения. Г-н Цветанов – умен, красив и нещастен от несподелена любов, присъедини набързо 80-те процента негласували към моментната кауза на ГЕРБ, като „забрави“, ако въобще го е знаел, че при т.нар. демокрация това е т.нар. демократично право. Другите – какво да ги коментирам? Народът го е казал: „Хвани единия, удари другия“... - празнота между ушите и уста-ламя, дето ем лапа, ем плещи непрекъснато.

Тук му е мястото на едно немного лирично отклонение. В далечните ми юношески години из махалата бе популярна една девойка, която хем можеше да прави фелацио, хем не спираше да плямпа – природна даденост... Та и досега, като ми се мерне политик, все за нея се досещам.

Та, под влияние на плебисцита и на стадния (социалния) инстинкт, продължих да въртя из главата си „актуалните“ проблеми. Така бавно и в страдание (няма само г-н Цветанов да страда, я!) стигнах до друг извод – малко по-широк от предишния. Задавам си въпросът: ако има демократично избрани управляващи за какво е нужно допитването до народа и обратното. Някой диалектик1 би казал, че това е единство и борба на противоположностите, което води до обществено развитие и т.н. Да, но аз не съм диалектик, дори се гордя с това, че не съм и „демократично мислещ“, каквото и да значи...

Според мен, едното от двете – избори и референдуми, е излишно и напразно губене на обществена енергия.

Когато се правят „демократични избори“ мат'рялът упълномощава с правото му на суверен да се разпорежда определена група хора. Те – умни, честни и компетентни, за определен период от време дават всичко от себе си над 100% за благото на тези, които са им осигурили тази възможност за изява и – най-вече – привилегия... При тези дадености не е необходим референдум, дори и демократичен. Та нали тези хора, непрекъснато подновяващи си автомобилите и още по-непрекъснато повишаващи си доходите са все между нас, с ръка върху пулса на избирателите. Те знаят „какво иска народа“ и с политиката си претворяват в дела щенията му. Тогава защо е необходимо, по някакъв повод, те да връщат своите отговорности към избирателите? Неразбираемо.

Другият начин е управлението чрез референдуми. Няма политически елит и подобни завери, а администрация от експерти, които решават проблемите, а когато възникне непреодолимо разногласие между тях, се провежда допитване и носителите на властта решават. Компетентни ли са да го направят? А защо да не са? Когато трябва да „избират“ политици са, когато е за друго – не са. Така ли?

Разбира се, никой политик не пуска кокала сам. Те за това си организират избори, пък като съвсем не могат да се разберат и революции (френски, великоруски, нежни, пролетно-арабски и др.), умиротворяват с миротворци и, иначе казано, контролират нещата. Големият въпрос на нашето време е как да им се отнеме този политически и икономически тотален контрол. Това трябва да стане без да се самоизтребваме за техните каузи, пардон – интереси, и да даваме живот си заради смяна на поколенията им или присламчване на още някои. Това е въпросът.

Някой би казал „Чрез референдум!“. Може би...

1Това не е мръсен комунист, който яде новородени на закуска. Диалектиката не е измислена от Маркс, Ленин, че дори и Хегел, но... който иска да знае – знае, а ако не знае – ще научи.