Мързел

В къщи редовно има поне един разглобен компютър, но този - очевидно, отдавна е забравен...

Въпроси

Препрочитам си аз „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. Сега не съм в настроение да обсъждам написаното там или пък личността на автора. Ще споделя само фактите.
Ето какво ме подразни. Цитирам част от „900 метра живот“:

„Един мой приятел веднъж каза, че не желае да идва повече в клуба, защото това му съсипвало нервната система.
„Знаеш ли – каза той, – още като прекрача прага, аз трябва да се превърна на компютър и светкавично да съобразя не само кой е пред мене, но и какво е днешното му положение. Аз трябва да знам как е минало заседанието в ЦК тази сутрин, кой какво е казал, кой е отишъл по дяволите и кой идва на негово място и съответно с това да реша къде да седна, кого да поздравя, кому какво да кажа, защото не бива да допускам грешки.“
Приятелят ми беше момче на кариерата и той наистина успя да я направи, превръщайки се в компютър.“

Тук идва мястото на въпросите. За какви компютри пише автора, когато в описваното време дори калкулаторите „ЕЛКА“ още не бяха излезли! Известно е, че Георги Марков отива в Италия през 1969 г. В периода 1975 - 1978 г. пише своите „Задочни репортажи...“, откъси от които и аз съм слушал по „Свободна Европа“.
Изкушените знаят, че в периода 1963 - 1971 г. върви третото поколение компютри. Става въпрос за машини, които пълнят огромни зали, работят с перфокарти или ленти и се използват основно от научните работници и военните. В голямата си част техните функции и възможности са секретни или непознати в соцлагера. Една от причините е и известната постановка на съветската научна мисъл, че кибернетиката и генетиката са буржоазни измислици. Не може да става и дума за гражданственост на компютрите като машини или на техните функции. Майкрософт е създадена през 1975 г. Ще кажете, по това време научно-фантастичната литература дава информация по тези въпроси. Да, ама не. Запознатите могат да потвърдят, че по това време за компютри в НФ не се говореше...
Та така, напират въпросите:
1. Тези редове плод на гениални догадки на двама български интерлектуалци ли са?
2. Възможно ли е това да е по-късно дописване от някой на „Репортажите...“, което по същество е фалшификация?
3. Ако е така, кое е написано от Г. Марков и кое от неизвестния „някой“... и т.н.
Въпроси много, а отговори...

На вниманието на: Българският даскал Българският родител Българският ученик! Министерството на образованието може да се самосезира… сега всички го правят… * * * * * Върви, народе възродени, към светла бъднина върви С книжовността, таз сила нова, съдбините си поднови! Върви към мощната просвета, в световните борби върви, От длъжност неизменно воден – и Бог ще те благослови! Напред! Науката е слънце, което във душите грей! Напред! Народността не пада там, гдето знаньето живей! … и така нататък… Така е написал Стоян Михайловски през 1892 г. Преди 116 години. През ХІХ век. Прекрасни стихове. * * * * * Висок съм 1 и 80. Тежа 120 кг. Не съм в най-добрата си физическа форма, но и още не съм сдал съвсем багажа. Та, каква е връзката между грейналите души и моите килограми?! Преди няколко дни се наложи да вдигна раницата на племенничката ми – ученичка в ІV клас. Веднага подчертавам – подходих несериозно! С елегантно движение реших да я метна на задната седалка в колата. Какво пък толкова – ученическа чанта! На нейните години се пердашехме с чантите (тогава носехме чанти, а не раници!), пързаляхме се през зимата върху тях, закуската често бе с вкус на мастило… Ако някой се чуди, как не сме чупили калемите и плочите за писане ще кажа, че не беше чак толкова отдавна – едва някъде през средата на 60-те години на ХХ век J. Носехме по някой учебник, две-три тетрадки, мастилница, перодръжка и… толкова! Но, по-близо до темата. Елегантното движение, започнало така небрежно, се превърна в борба за удържане на „раничката”. Със сетни усилия успях да не извикам, и устисках гюлето, попаднало в ръцете ми! Изплуваха спомени за сандъчето с патрони в казармата или малко чувалче с цимент… Ужас! Теглих една възпитана майна, като за пред хлапе, а то ме погледна и каза: „А-а, днеска имаме само четири часа. Когато имаме шест е още по-тежка!”. Каза го безразлично – свикнала е… Спомените от учението на дъщерите ми са по-различни. Май тогава гюлетата бяха по-леки, а пък и аз бях по-млад… Все пак – и те мъкнеха някакви куфари на гърбовете си, купуваха се тетрадки, флумастери и какво ли още не в огромни количества. Действието се развиваше в средата на 90-те години на далечният ХХ век. Тогава се е зародила тенденцията – със зората на това, в което сме… Ако тенденцията се запази, след 10 години ще трябва да подаря на внучката количка, с която да си добутва/довлачва до школото необходимото й за деня! * * * * * Потресаващо е! Умопомрачително е! Безотговорно е! Плачете деца! Не сте виновни вие… През 2008 година, в началото на новият век, на новото хилядолетие, когато пред всяко дърво по министерства и ведомства има компютър, на който да си реди пасианса, децата ни нямат компютри. Те мъкнат двайсет килограмови раници. Пишат върху тетрадки с химикалки. Учат от безумни писания, набедени за учебници. Седят на стари чинове. Дишат прахта от тебеширите. Стоят в студени класни стаи. Слушат истеричните крясъци на даскалиците, когато не стачкуват, разбира се. …Напред! Науката е слънце, което във душите грей!... та-рааа, та-ра, та-ра,та-та-тааа… За сведение на чукундурите от полителита и държавната администрация, ръководена от „за всичко ставащото недоразумение” в света около нас има интернет, има сървъри, работни станции, софтуер, позволяващи децата да разберат, че живеят през 2008 година, а не през 1908! Знам как биха ми отговорили по-горе набедените: няма пари, няма подготвени кадри, работим, предвидили сме и т.н. Бих им отвърнал: има и пари, има и подготвени хора! Не работите и не предвиждате! Няма администратори, няма политици, няма държавници! От вас чеп за зеле не става и това ви е ясно. Знаете, че ако слънцето на знанието огрее душите ни, вие много скоро ще си отидете с раничките на гръб…