Мързел

В къщи редовно има поне един разглобен компютър, но този - очевидно, отдавна е забравен...

Мързел

От облачетата, върху които бях полегнал, размишлявайки по световните проблеми; от пърхащите „ами ако“ и „понеже щото“, се сгромолясах пред добрият ми стар лаптоп и замигах учудено. Теглих една бърза, но не много страстна благословия, че за кой ли път - падайки, не успях да хвана пеша на някакъв шлифер дето се замота пред очите ми, но... следващия път. След няколко мига втренчен в екрана, разбрах какво ме свлече на Земята малко преди да осъзная пряката зависимост между цените на петрола в България и цените на същия на N-тата борса на Майна си гъзина, която веднага щеше да ми даде отговор и за изменението на ценовите равнища на магданоза на Женския пазар, повлияни от Dow Jones Industrial Average, но... късмет! Даа, проза. Забравил за света, вглъбен в себе си, усетих едно странно чувство под лъжичката, което обикновено означава само едно: Глад! Бързо отхвърлих мисълта да сляза до едно хубаво кръчменце в Родното, но не съвсем, Му Място или да смъцъфръцам нещо от хладилника. И едното, и другото предполагаха сериозни физически и интелектуални усилия с неясен краен разултат. Тогава именнно или именно тогава - не съм много сигурен, ме осени спомена за нещо хем бързо, хем вкусно. Не съм егоист и за това давам рецептата на зинтересувалите се: Продукти: 1 голяма глава стар кромид лук; парче сланина - според възможностите; ръчен хляб - може и „заводски“, но в никакъв случай диетичен; сол и чубрица - на вкус; Начин на приготвяне: обелената голяма глава стар кромид лук се поставя между две дъски - може и кухненски, и с няколко силни, точни и ловки удара с юмрук се смачква до неузнаваемост; посолява се; сланината се нарязва на тънко, но не на „вестник“ - все пак, в къщи сме, не на кръчма; отчупва се парче хляб, поръсва се с чубрица, меткаме отгоре парченце сланина, парченце лук, лапваме и така... до изчерпване на количествата. Това е! Това хапнах на обяд днес. Обяда премина весело, в смях до сълзи. Не от лука, разбира се. Старите корави гладиатори, родени в Банишора и израсли в Коньовица, някакъв си лук не може да ни просълзи! Просто, докато хрупах, си представих втрещените физиономии на приятели и познати, на келнерите и персонала в някои софийски (и не само) кръчми, на знайни и незнайни гурмани, на гладни, но горди, интелектуалци, ако ме видеха пред тази трапеза. Пълен потрес и ужас! Но, за какво са старите овчарски рецепти, ако не за да ни спасят от глад, когато ни мързи дори едни яйца да си изпържим! ПП. Щях да пропусна! При възможност/необходимост, гореописаното се полива с ракия. Ако нямате запаси от култовата „Академик Неделчев“ може да използвате прясната „Генерал Бойко Борисов“; ако нямате ракия - може и вино, червено, разбира се! Като български европеец Не ви препоръчвам разни бири, водки, коняци, уиски, плодови и бели вина, ликьори, менти, та дори и табуретачная. Усещането не е същото...

Роби на труда

Слушам новините по една телевизия и дочувам за някакво европейско изследване, от което се разбира, че сме най-мързеливите в Европа. И как стигнали до този извод? Ами, не сме искали да работим на повече от едно място! При датчаните и холандците процента на работещите на две и повече места е близо 10 %. У нас - 0,8 %! И започват едни изводи, изводи... Щото много работели, за това били добре. Интересно защо никой не си спомня за опустошените от тези народи колонии, които и до сега са еквивалент на мизерия и скотско съществуване?! Кратко обръщение към историята ще ни припомни от къде зарпочва "разцвета" на държавите от т.нар. "западна демокрация"... В началото на 90-те години на миналия век бях останал без работа. Изкарах няколко месеца и след като се убедих, че в магазина не искат дипломи, а пари се хванах на една, че после на втора, та и на трета работа. Не забогатях. Единственото, което постигнах е, че на фона на общата мизерия, семейството ми бе нахранено и облечено. Толкоз. А ако не бях от София и нямах жилище? Ако нямах кола? Ако нямах минимална база зад гърба си? На колко места трябваше да работя?! Така нещата продължиха до 2002 - 2003 г., след което здравословни проблеми ме принудиха да си седна на задника... И сега никой от семейсството не е гладен или бос, но все още се питам: Кому беше необходимо това?! Всеки горе-долу грамотен икономист може да отговори и този отговор ще бъде верен в голяма степен не само за нашите условия. Въпросът е, защо е необходима подобна политика в Развитите Демократични Общества?! Там стандарта на живот не е по-висок от нашия. Той просто е различен. Но как е постигнат? Кои са потърпевшите? Кой може да си позволи да плати $15 000 за една вечер в хотел и т.н. Идеята е проста и гениална. Работиш повече - потребяваш повече, работиш още повече - потребяваш още повече... Пенсионират те на 70 години, посмъртно... И накрая - един простичък въпрос: защо все забравяме, че имаме по една уста и по един задник, и не можем да бъдем на повече от едно място едновременно.

Въпроси

„Работата не е заек. Няма да избяга!“ Въпросът ми към съучастниците в мрежата е: Знаете ли друг народ, достигнал до такава мъдрост? Аз не знам! И за да отхвърля всякакви съмнения относно моята позиция твърдо заявявам, че такава дълбочина в разбирането на живота може да носи само един древен и умен народ. Веднага някой ще възрази с поговорката: „Не оставяй днешната работа за утре!“ и довода, че тя също е плод на народа ни. Ресто!, както бе казал един наш поет, по друг повод. Подобна нелепица може само да е привнесена от някое племе, присъединило се на по-късен етап към българите. Лесно е да се провери, например чрез метода използващ митохондриалната ДНК. Освен всичко друго, той е и пряко доказателство, че за генетичните аберации* са виновни жените, но това е друга тема... Може би, моята позиция е обусловена от хроничният мързел, с който се гордея. Никога, дори в най-безпросветните ми години, не съм намирал работливостта за качество, а мързелът за порок. Тъкмо обратното! Едно от удоволствията, които ме зареждат с енергия, е пасивното наблюдение на безплодните усилия на някой да постигне безсмислени резултати. Единственото, с което мога да помогна в такъв случай, е отронил се от морните ми устни съвет, обикновено преминаващ покрай ушите на заблудения работохолик, но това си е за негова сметка. От низините, над които се рее моят свободен дух, дочувам изпит от умора гласец: „Дааа, ама ако не бяха работливите, още да сме в пещерите!“. Свещена простота! А за какво са ни GSM-ите, самолетите, компютрите и т.н., и т.н.?! Май само да създават работа на работливите... За какво друго?! Ама тогава нямало да я има и мрежата и как ще достигнат посланията ми до толкова хора? И какво от това? Сега като достигат та що? Щяхме да си лежим групичка мързеливци под някоя сянка и да си разменяме послания. Всъщност, какво значение има дали ще те чуят 10 човека или 1 милион? Между нас нямаше да е Нютон щото на кой изграден мързеливец ще му хрумне нещо за притеглянето, ако го удари ябълка по главата?! Достойният за уважение извод е - ябълките са узрели, гледай къде ще падне следващата! * използвам „аберации“, а не „отклонения“ щото първото ми звучи по-нежно, а второто много чернобилски...