Въздухари

Така преди години, като деца, наричахме екземплярите, които сутринта говореха и обещаваха едно, на обяд друго, а вечерта - още по-друго. Въздухари наричахме и тези, които пред теб говорят едно, пред друго - друго, а пред трети - още по-друго. Въздухарят лъжеше, мамеше, крадеше, клюкареше и всичкото това единствено и само в негов интерес. Детството е времето на „вечните“ приятелства, на платоничната любов, на великите стремежи и смелите мечти. Въздухарите нямаха нищо от това, но сега - като се замисля, стигам до извода, че не им е и липсвало... Въздухарите не могат да се разпознаят по външния им вид. Те могат да бъдат яки момчета, с текезесарски манталитет и народняшки сленг; могат да бъдат и мънички, слабички мухльовци, които невинно мигат докато ти забиват нож в гърба. Всякакви могат да бъдат. Трудно се разпознават. Единствените сигурни признаци за отркиването на въздухарят са неговата брутална хамелеонщина и неговите дела. Когато бяхме малки знаехме как да се отнасяме с тях. Перманентен профилактичен бой и пълно презрение. Когато порастнах разбрах, че това не е променяло нищо, а само е задълбочавало проблема им, но... в детските години хората са по-искрени и не оправдават действията си с целесъобразността. Даа, въздухарите... Защо ли се сетих за тях в тази слънчева ноемврийска утрин?!