Духовност - "Духът на времето"

Духовността за всеки от нас има различно значение. Стандартното определение на духовността е „осъзнаване на смисъла и целта на нашия живот, разбиране на своето „Аз“ и връзка с това, което е по-висше от „Аз“. Днес религията и мистицизма са монополизирали духовния живот на хората. Религията определя отношенията към Бога (Великия Творец), като духовни; мистицизма ги открива като „свръхестествена“ сила или власт. В крайна сметка, духовността се свежда до „взаимоотношения“ на едно или друго ниво. Често тя се асоциира с „положението“ на човека в живота или с неговия „смисъл на живота“, каквото и да се разбира под тези понятия. Всичко това е достатъчно субективно и отдавна се вижда как обществото започва да се отърсва от старите убеждения и не издържащите критиката вярвания. Живеейки днес, ние можем да си спомним какво са разбирали предците ни под „реалност“ и да сравним с нашите разбирания. Повечето „духовни практики“ от миналото вече не съществуват, отхвърлени от съвременните разбирания за природните явления. Тук можем да си припомним за религиите, чиито норми изискват принасяне в жертва на животни за постигане на определена цел. Жертвоприношението е все по-рядко явление поради неговата безсмисленост. Същото се отнася и за различните ритуали, свързани с желани промени на климата. Днес вече знаем как се формира „времето“ и можем да предвиждаме тези изменения, докато ритуалните действия нямат доказан ефект. Идеята за „молитвата“, като индивидуално обръщане към Бога с някаква молба, не доказва неговото съществуване. По-скоро обратното, но това са внушения останали от античните литературни теории и традиции. Става така, че официалната църква е в основата на невярното разбиране на живота. Често религиозните учения ни дават представи, при които човек е над другите природни елементи. Това „духовно его“ води до сериозни конфликти не само между хората, но и между хората и околният свят в продължение на поколения. Все пак, времето върви и науката доказа, че човешките същества са част от природата, равнопоставена с всички останали. Вече е известно, че ние сме изградени от същите субатомни структури, като дърветата, птиците и другите форми на живот и не можем да живеем извън и независимо от тях. На нас ни е необходим чистият въздух, храна, Слънце и т.н. Когато видим тези връзки и симбиоза между природните елементи, тогава ще разберем и колко нашите взаимоотношения и отношенията ни с цялата природа влияят на нас самите. В центъра на това разбиране се намира науката. С помощта на научният метод ние можем да осмислим всички тези природни процеси и да се слеем със самият живот. Това ще бъде Духовното пробуждане. Научната обосновка на тези процеси ще ни помогне да разберем, че хората не се отличават от другите живи форми и нашата цялостност може да се осъществи единствено при сливането ни с природата. Достигането до това умозаключение ни дава съвършено друг, истински „духовен“ поглед върху света, в чиято основа са взаимовръзките и взаимозависимостите между всички негови елементи. Взаимовръзката между всичко живо е неоспорима. Това е вечното взаимоотношение на всеобщите връзки, което не е реализирано от човешката цивилизацията в цялата му пълнота. По този начин нашата система от поведенчески модели и възприятия е далече от природата и, следователно, е деструктивна. Природата е нашият учител. Нашите социални институти и философски учения трябва поставят в основите си тази истина, наравно с „духовното“ разбиране за света. Колкото по-бързо се разпространи това духовно пробуждане, толкова по разумно, мирно и хуманно ще бъде нашето общество.